Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат,
вечеряше с челядта си на двора.
Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под
лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка
пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се
тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен
на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше
миризливите си люлеки над главите на челядта.
А тя беше многобройна.
До бай Марка, до старата му майка и до стопанката му седяха
около трапезата рояк деца — големи и малки, които, въоръжени с
ножове и вилици, опустошаваха мигновено хлябове и блюда. Те
напълно оправдаваха турската дума: сомун душманларъ.
Бащата хвърляше от час на час добродушни погледи на тия
запъхтели работници с остри зъби и несъкрушими воденици,
усмихваше се и казваше весело:
— Яжте, татовата, да порастете! Пено, налей паницата пак!
Слугинята отиваше при чучурчето, дето изстиваше руйното
вино, наливаше и донасяше дълбока фарфорова паница. Бай Марко я
поднасяше на децата, като казваше благоразположено:
— Пийте бре, маскари!
И паницата изреждаше всичкия народ. Очите на народа светваха,
бузите се зачервяваха и той си облизваше с наслаждение устните.
Тогава Марко се обърна към жена си, която се понавъси
неодобрително, и каза строго:
— Нека да пият при мене — да не са жедни за вино. Аз не ги ща
да станат пияници, като пораснат.
Марко имаше свой практически възглед за възпитанието. Човек
малообразован, от прежното време, той със своя естествен здрав
смисъл разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което
се запрещава, по-силно се желае. По тая причина, за да ги заварди от

наклонност към кражба, той поверяваше на децата си ключа от ковчега
с парите.
— Гочо, иди отвори севлевия сандък и ми донеси кесията с
минцовете!
Друг път поръчаше на другиго:
— На, татовата, иди ми отчети от панерчето с жълтиците двайсет
рубета, та да ми ги дадеш, като се върна. — И излизаше.
Въпреки обичая на повечето бащи по онова време, додето
обядват, да държат прави децата си, уж да ги научат на почит към
старите, Марко винаги туряше своите на софрата. Също и кога имаше
гости, той викаше синовете си да присъствуват.
— Нека да добият господарски нрави — обясняваше той, — а не
да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето.
Анко Разпопчето се спряпаше от срам, колчем срещнеше човек в
панталони от черно сукно.
Като беше постоянно слисан с търговските си работи, Марко
само на трапезата виждаше народа си вкуп и тогава допълняше
възпитанието му по доста своеобразен начин:
— Димитре, не пресягай пред баба си на софрата, не бъди такъв
фармасонин.
— Илия, не дръж ножа като касапин, не коли, ами режи човешки
хляба.
— Гочо, що си се разкопчал като ахиевски читак? Па хвърляй
феса, кога сядаш на софра. Косата ти е пак порасла като на тутраканец;
иди при Ганка да ти я остриже — казашки.
— Василе, сбери си дългите мотовили, да се сместят и други
хора. Кога идем на полето, там се разтягай.
— Авраме, ти ставаш от софра, без да се прекръстиш,
протестантино!
Но само когато беше разположен Марко, наставленията му имаха
такъв тон; сърдит ли беше нещо, на трапезата царуваше гробно
мълчание.
Дълбоко набожен и благочестив, Марко полагаше голяма грижа
да вдъхне у синовете си религиозно чувство. Вечер, доде изчетеше
повечерката си пред иконостаса, големите бяха длъжни да
присъствуват на молитвата. Дойдеше ли неделя и празник, всички
трябваше да идат на черква. Това беше закон неотменим. Нарушението

6му донасяше буря на къщата. През едни велики пости той поръча на
Кира да иде да се изповяда, понеже на сутринта щеше да се комка.
Киро се върна скоро-скоро от черква.
Той не беше нито помирисал попа.
— Изповеда̀ ли се? — попита баща му недоверчиво.
— Изповядах се — отговори синът.
— При кой поп?
Киро се смути, но отговори самоуверено:
— При поп Еня.
Той излъга; защото поп Еню беше млад поп и не изповядваше.
Марко усети тозчас лъжата, скокна сърдито, улови сина си за
ухото и го изведе така на улицата. После го потири до черквата, дето го
предаде на изповедника, поп Ставря, с думите: „Отче духовниче,
изповядай това магаре!" И сам чака в един трон, дор трая изповедта.
Още по-строго се отнасяше към ония, които изоставяха
училището. Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените. Той
беше от реда на ония родолюбци, жъдни ревнители на новото умствено
движение, с грижите на които, в късо време, България биде засеяна с
училища. Той имаше доста мъгляво понятие за практическата облага,
която можеше знанието да донесе на тоя народ от земледелци,
занаятчии и търговци. Марко гледаше угрижено как животът не
даваше ни работа, ни хляб на ония, които излазяха от училище. Но той
чувствуваше, със сърцето разбираше, че в науката се крие някаква
тайнствена сила, която ще промени света.
Той вярваше в науката, както вярваше в бога, без разсъждение.
Затова и залягаше да й бъде полезен, по силите си. Той имаше едно
славолюбие — да бъде избран училищен настоятел в градеца си —
Бяла черкова[1]. И всякога беше избиран, понеже се ползуваше с обща
почет и доверие. На тая скромна обществена длъжност Марко не
щадеше ни труд, ни време, но бягаше от всички други, често
съпрежени с власт и облага, а особено — от конака.
Когато се дигна трапезата, Марко стана. Той беше човек около
петдесетгодишен, с висок исполински ръст, леко приведен, но строен
още. Лицето му, червендалесто, но опалено и позагрубяло от слънце и
ветрове, поради честите му пътувания по кърища и по панаири, имаше
сериозно и студено изражение, даже и когато се усмихваше. Големите
му надвиснали, над сините му очи, вежди усилваха тоя строг тон на
7физиономията му. Но някакво добродушие, честност и искреност се
разливаха по нея и я правеха симпатична и непобедимо извикваше
уважение.
Марко седна пак на постланото с червен китеник одърче,
загнездено между високия чемшир, и запуши чибука си. Домочадието
му се разположи по-свободно на чергата до шумящата баричка, а
слугинята донесе кафето.
Тая вечер Марко беше в добро настроение на духа. Той с
любопитство следеше боричкането на ситите, с розови бузички деца,
които цепеха въздуха със звънливите си смехове. На всеки миг те
образуваха живописна група, из която шумно излазяха звънливи
крясъчета, весели кискания, сърдити гласета: те приличаха на рояк
птичета, що играят из клоните. Но тая невинна радостна игра сдоби
изведнъж по-войнствен характер: ръчичките замахаха по-живо,
разменяха се малки юмручета, чуха се застрашителни крикчета и се
дигна писък и врява — птичият концерт се обърна на сражение.
Победители и победени — всички се затекоха към баща си да се тъжат
или оправят. Един сочеше баба си за защитник, друг назначаваше
майка си за прокурор. Сега, от безпристрастен зрител, Марко се
обърна на съдия. По право и по длъжност той трябваше да гледа
съдбата. Но съдията, въпреки съдебната практика, не щя да чуе ни
обвинение, ни защита, а издаде присъда: някои погали по главичките,
други потегли за ушите, а най-малките — сиреч обидените — той
целуна по бузките.
И народът се умири.
Сега най-малкото човече, което спеше на ръцете на баба
Иваница, разбудено от шума, изплака.
— Спи, бабината, спи, че турците ще дойдат да те грабнат —
казваше му баба Иваница, като го люшкаше на коленете си.
Марко се навъси.
— Мале — каза той, — стига си плашила с тия турци децата! Ще
им оживей страхът на сърцето.
— Ех, така зная аз — отговори баба Иваница, — и нази са с
турци плашили... та и не са ли за плашене, да ги порази господ!
Седемдесетгодишна жена съм и ще умра, дето го рекли, с отворени
очи: нема да дойде благочестивото!

— Заспал е. Иванчо! — викна по-силно.
Никой не се обади.
— Ах, ще е бегал, завалията — каза Марко, като забележи едвам
сега, че той завари вратата отворена на обора. После прибави
угрижено: — Какво ще стане с това момче сега?
На всеки случай той го извика пак няколко пъти и като не доби
отговор, Марко се върна към вратнята, която се хлопаше силно, до
строшване.