1 глава*гледната точка на майкъл* 

      Бях в болницата за стотен път, защото имах проблем със сърцето. Проклети да са цигарите, които пушех като малък както и сега. Наще не знаеха какво се случваше. Бяха много разтревожени за мене и стояха в стаята ми докато лежах. Не знаех кога ще ме изпишат, но адски много исках да се прибера вкъщи и да си почина. Но не можех. 

-Майкъл? -женски глас огласи цялата стая и ме накара да прекъсна мислите си. 

-Да? -отговорих като не бях сигурен кой беше. 

 -Кога ще ни кажеш какво се случва с теб?-майка ми отново започваше със скандалите. 

    Мамка му не исках да споря с тях в момента. Не ми беше много добре и едва се държа буден, но те са решили явно да е днес. Не обичах да обяснявам за всичко, за мен. Бях затворен в себе си и на никой нямах доверие освен на мен и кучето ми, което беше сега върху мен и лежеше. Обичах го.

-Не ме занимавайте днес.-казах и затворих очи. 

   Бях много изморен. В болницата всеки ден ходих по един, два часа и много бързо се измарях. Не знаех какво ми имаше, но беше видимо,че не съм добре. 

-Моля те, Майкъл. -обади се и баща ми. 

    Направих се,че не съм ги чул. Усетих топла, нежна ръка върху лицето ми, но нищо не направих. Нямах намерение. 

-Хайде да го оставяме. Той ще реши кога да ни каже. -чух майка ми да казва. 

   Стъпки се чуваха. Това беше знак,че си тръгваха. Най-накрая! Стаята беше празна, само аз бях вътре. Имах голямо желание да изляза, но докторите не ми позволяваха да вървя. И аз не знаех защо... Стаята, в която живеех временно беше в любимия ми цвят-синьо, а предметите в нея-бели. Красива стая, но омръзваше. Чаках с нетърпени да ме изпишат, но знаех,че няма да е скоро. Исках единствената медицинска сестра да дойде и да ме изведе, но я нямаше. Нямах представа колко беше часа, кой ден сме, година. Нищо не знаех. Всякаш имах амнезия и бях забравил всичко. Сетих се,че имах копчета над главата ми при спешни случаи. Можех да ги използвам нали? Толкова много исках да ме изведат. Реших да натисна червеното копче и да изчакам. Чаках, чаках и след десет минути дойде любимата ми медицинска сестра, разтревожена за мен. Но защо? 

-Какво стана Майкъл?- попита тя. 

 -Нищо, просто исках да ме изведете навън. Тука е скучно.-казах с усмивка до ушите.

 -А, добре. -отдъхна си Елина и измести добре познатата ми количка. Мразех я,но трябваше да седна на нея, за да изляза навън. Елина се доближи до мен и отгъна одеалото, с което бях загънат. Сложи двете си ръце на кръста ми и ме вдигна. Де да можех да й помогна...  

  -Всичко наред ли е? -попита Елина.

 -Да.-усмихнах се фалшиво. 

    Елина започна да ме бута с количката, а аз още повече започвах да се натъжавам. Радвах се,че Елина не ме попита още какво ми имаше, а продължи да ме бута. Не исках да разправам и да я товаря с проблемите си. Бях навън и времето беше уникално. Слънцето печеше върху бялата ми кожа, която ясно се виждаше, че не е била подложена на слънце. Боже всичко бих дал да мога да бягам, но не можех. Наблюдавах всички болни деца, които се забавляваха като тичаха, скачаха, викаха, а аз...

 -Стига се натъжава. -руса глава беше пред лицето ми. 

 -Не мога Елина. Виж ги как се забавляват.-сълза протече по лицето ми и веднага я обърсах. 

-Няма смисъл да си тъжен за това. Ще се оправиш-прегърна ме силно тя. Определено прегръдката й ми помогна да се успокоя,но не променяше факта, че бях инвалид. 

 -Как ще се оправя?

 -С операция. Трябват ти органи и си като нов.-каза тя и запали цигара.

 -Аха, ясно.-кимнах  и извадих и аз кутията си с цигари и запалих. Обичах да пуша, но заради цигарите станах инвалид. Какъв живот. 

 -А и като спреш цигарите ще се чувстваш по-добре.-добави Елина. 

-Няма как да стане боже. 

-Ще стане.-гледаше децата тя. 

-Радвам се поне,че мога да виждам.-усмихнах се . 

-Да. -усмихнах се и загледах хубавата градинка. 

   Децата играеха на площадката и се забавляваха. Имах голямо желание да стана и да потичам, но не можех. Краката ми бяха безчувствени. Проклети цигари. Без да се усетя се опитах да стана но не можах. Исках да стъпя на земята, но шибаните ми крака не ме държаха. Елина беше станала и викаше до мене как не е трябвало да ставам рязко и да пробвам такива работи, а аз само я напсувах и си довърших цигарата. 

-Елина.-изведнъж казах и се бях обърнах към нея.

- Да ?- обърна глава към мен и зачака да кажа нещо. Не бях сигурен от къде да започна, но много исках да ми изпълни желанието.  

-Може ли да ме изправиш и да се подпирам върху теб? Съжалявам ако те измъчвам, но имам голямо желание, а и от много време не съм вървял..-погледнах я с големите ми черни очи и зачаках отговора й. 

  Бях сигурен, че ще се оправдае. Голямо желание изпълни душата ми, което е ново за мен. Имах желание да се оправя.

-Хайде ще пробваме.-стана и загаси цигарата си.

  Странна усмивка излезе на лицето ми и следях всяко нейно движение. Тя стоеше повече от две минути до кошчето до боклук, объркана сигурно объркана от мен.